Софийска Градска Художествена Галерия
представя
Салонът на природата
Борис Христов – стихове / Милко Божков – живопис, акварели и рисунки
30 ноември 2021 – 6 февруари 2022
Откриване 30 ноември, вторник, 18.00 часа
„Всеки камък е белязан по рождение
като завършена творба… Работата на художника
в Салона на природата е –
търпеливо да извае постамента.“
Поетът Борис Христов от години се вслушва в шепота на камъка. Първоначално размишлява върху причудливия рисунък на патините от лишеи и мъхове, опитвайки се да разгадае техния език, заключващ Времето с ключа на Мълчанието. Така се ражда „ Каменна книга“ ( изд.Elements, 2006). След това съотнася издирени, заснети камъни и преобразуваните им различности с мисли, породени от философи и поети, оставили свойте отпечатъци от думи (между V век пр. Хр и ХХ век, от Лао Дзъ до Йосиф Бродски). Така се ражда антологията „Камък и слово“ ( изд.Рива, 2015). Следват собствените му стихове, които редом с фотографиите вдъхновяват художника Милко Божков да коментира с езика на четката образите на камъка, окъпани от поезията. Така се ражда идеята за тази изложба – съчетание на поетично-философски и живописно-поетични творби.
Представени са 55 живописни произведения, своеобразен коментар и на фотографиите на Поета, и на неговите размишления. В повечето от случаите резултатът опровергава тезата, че художникът трябва да се ограничи с „извайването на постамента“. 42 акварела и 40 рисунки с туш подкрепят живописта.
Изложбата е придружена от изданието на Методий Петриков „Салонът на природата“ (изд.Методиеви книги, 2020) и Giclee арт принтове на живописните творби върху хартия HahnemühleMuseumEtching, 350 гр.
15. Чувам нощем гласове на камъни край новия градеж – гневят се отхвърлените, защото зидарите ги избират не по Духът, който е вечен, а по лицето, което умира. 
33. Ако дойдат някога, Те ще излязат откъм страната на Камъка, в който живеят от самото начало и от чиито тайници и пролуки така ненатрапливо наблюдават света. 
26. Лекомислието, с което човекът върви през живота и събаря невинни камъни в пропастта ме кара често да пея от страх, сякаш минавам нощем през гробища. 
32. Напразно тревожиш безкрая, човече – нима съзвездията по крилете на Калинката не ти разкриват, че върху твойта длан е кацнала Вселената – и вече си пристигнал… 
36. Достигнал края на живота, нима е нужно да размисляш – през която и врата на Камъка да влезеш, ще намериш в него седнало в гостоприемна поза Времето.