Галерия АРТЕ

представя

АЛИСИЯ САНЧА

Откриване на 19 април 2017 от 18.00 часа

„Музика за птици“, или когато  абсурдът стане действителност

(по повод изложбата на Алисия Санча в Галерия „Арте“)

       „Музика за птици“ – така е озаглавена една от картините – пейзажи на Алисия Санча в Галерия „Арте“. И това съвсем  не е случайно.  В цяло изложбата ни отвежда към средата на осмото десетилетие на XIX век, в което импресионизмът се разпада. В края на 1880 г.  неговият ярък представител Пиер Бонар (1967-1947) преминава към набизма. Загърбват го също и Едурад Вюайр (1868-1940) и по-малко известният на нашата публика Валтер Сикер. Последният е бил познат на прадядото на Алисия, с когото баща ѝ Хосе Санча е ходил в ателието му.  То е  било в Челси, на брега на Темза, от прозорците на което се е откривала впечатляваща гледка към голямата река, към корабите и лодките и към разхождащите се, или заети в своя занаят хора. При продължителното разпространение на постимпресионизма в световен план, почитателите на този стил ги свързва отношението към обляните в светлина пейзажи, изразена цветност, лежерност в предаването на конкретния обект, естетичност. Но може би най-точното е разлагането на формите в светлинни, вибриращи живописни петна и природни  отрязъци, свързани с интимните пространства на художника. Такъв е случаят с Алисия Санча.

             – А защо „Музика за птици“?

             – В близкото до мен пространство – градината – казва тя – човекът свири за птиците и този на пръв поглед абсурд ми се иска да е действителност.

            Абсурдите на Алисия обаче не свършват дотук. Тя е силно убедена във възможността на изкуството да променя същността на човека. Този, който в днешно време така се е отдалечил от себе си, че не знае докъде ще стигне в следващите десетилетия, времето в което, както предричат, изкуственият интелект, размиващ ролята на човека и изтриващ част от неговото изконно знание, ще потъне в изграденото от самия него „постчовешко пространство“.

            Алисия с нейните пейзажи ни връща към градината на Рая (Едем).  Градината, осмислена като светилище за птици, животни и хора. Тя може да е и каменната градина на японеца, и тази във Версай, и от околностите на Лондон и Малага, родното място на Хосе Санча – нейният баща, или в селото на нейния дядо Людмил Стоянов – Ковачевица. Алисия ни връща към градината, която всеки човек носи в себе си. В разговор с нея и на въпроса ще спре ли да прави градини, тя ми отговори:

             – Понякога се усещам, че имам резервоар  от картини с градини.  Например дори като видя оригами, те за мен са птички с крила на ангел, пърхащи в райските селения. Така, цигуларката от „Музика за птици“ си я представях също в  градината, където птиците са нейната публика. Замисляла ли си се, че птиците пеят и свирят, малко срамно е да го изрека с езика на съвременния свят, но без хонорар, за вятъра?

             – Надали. В преносен смисъл, сигурно, но не и в действителност. А защо си постлала  персийския килим в двора сред природата?

             – Защото на арабски al-jannah означава градина, скривалище, градина на сърцето. Знаеш ли, че в персийските килими  винаги  се прави съзнателно грешка, за да не би Господ да изревнува  и да се разсърди. Така с килима, който постилам в градината, аз пренасям част от своя домашен рай.

             – Алисия, тази игра вън – вътре, възможно – невъзможно и обратно, явно много ти допада?

             – Градината като рай и обратно? Да! Така е! И знаеш ли защо? Защото ние дължим нашите градини  на представата ни, че съществува   живот след смъртта.

            Реална и иреална, конкретна и абсурдна едновременно със своите  райски селения – градини, видени в различни краища на света, изложбата на Алисия Санча е и плод на страстната ѝ вяра, че всеки от нас носи мита за райската градина в себе си. Затова обаче се изискват  не само сетивност, за да я откриеш. Изисква се и да слезем от самодоволния пиедестал, на който сме стъпили в своята увереност на свръхчовеци и да надмогнем надменността спрямо „градината“, в която сме направени, „изгонени“ от там и така станали човеци. Човеци, които пак ще се „завърнат“ в нея, някога… ако ни допуснат?!

 проф. Аксиния Джурова